аутизъм

Аутизъм

Аутизмът се причислява към групата на генерализираните разтройства на развитието,характеризиращи се с качествени нарушения в социалните взаимоотношения и начина на комуникация. В тази група се наблюдава органичен,стериотипен комплекс от интереси и дейности

аутзъм дете

1. Детски аутизъм- Вид генерализирано разтройство на развитието, което се определя от наличието на абнормно и / или нарушено развитие, възникнало преди тригодишна възраст и проявяващо се с абнормен тип функциониране в три области: на социалните взаимоотношения, на комуникацията и на поведението, което е повтавящо се,ограничено и стериотипно. В допълнение към тези специфични признаци, децата с аутизъм често страдат и от тед други неспецифични проблеми като фобии, смущения в съня и храненето, краткотрайни изблици на гняв/ насочена към себе си / агресия. Доста чести са самонараняванията, ( например, хапане на ръцете ),особено,когато е налице съчетание с тежко умствено изоставане. При повечето деца с с аутизъм липсва спонтанност,инициативност и творчество в организиране на свободното време. Налице са тръдности при прилагане на общи понятия и при вземане на решения в работата( дори, когато задачите са във възможностите им ). Специфичната проява на дефицитите, характерни за аутизма, се променя с израстване на детето, но продължава и в зряла възраст с много сходно съчетание на проблемите в социализацията,комуникацията и стила на интереси.
Среща се 3-4 пъти по- често при момчетета, отколкото при момичетата.

атипичен аутизъм

2. Атипичен аутизъм– Вид генерализирано разтройство в развитието, което се различава от детския аутизъм или по възрастта на проява на първите симптоми, или по това, че са изпълнени всичките три набора диагностични критерия. Диагностицира се само, когато абнормното или нарушено развитие се проявява след три годишна възраст и липсват достатъчно демонстративни нарушения в една или две от трите области на психопатологията, необходими за диагнозата на аутизма / социалните взаимоотношения, комуникацията и ограниченото стериотипно поведение / въпреки характерните абнормности в другите области. Тази атипичност възниква най- често при деца с тежко умствено изоставане и при деца с тежко специфично разтройство в развитието на рецептивната реч.
Включва: умствено изоставане с аутистични признаци; атипична психоза на детството.

синдром на ретт

3. Синдром на Rett– състояние, наблюдавано за сега само при момичета, при което явно нармалното ранно развитие обикновено бива последвано от частична или пълна загуба на речта и уменията за предвижване и използване на ръцете, заедно със забавяне на растежа на главата. Началото обикновено е във във възрарастта между 7 и 24 месеца. Характерна е загубата на целенасочени движения на ръцете и хипервентилация. Развитието на социалните умения и играта остават на нивото на първите две – три години, но съществува тенденция към запазване на социалните интереси. Във възрастта около 4 години започва да се развива апраксия / нарушение на жестовата активност при здрави органи- моторните и кодрдинационните функции не са засегнати, при което има пълно разбиране на акта, т.е. няма интелектуален дефицит на тялото, които често биват последвани от хореоатетозни / внезапни и отревизти движения, едновременно разнообразни и непредвидими движения. Почти неизменно се стига до тежка умствена изостаналост.
При около половината от случайте в юношеството или в зряла възраст се развиват гръбначни атрофии с тежки дефекти в моториката. По- късно може да се появи ригидна пластичност, обикновено по тежка в долните, отколкото в горните крайници.

4. Друго дезентегративно разтройство в детството- Вид генерализирано разтройство в развитието / различно от синдрома на Rett /, което се определя от наличието на период на явно нормално развитие до наралото на разтройството. След това, в продължение на няколко месеца, се наблюдава ясно очертан период на загуба на овладени преди това умения, обхващащи няколко области на развитието. Обикновено това се придружава от обща загуба на интерес към околната среда, от стеретиотипни, повтарящи се двигателни маниери и от нарушени, от типа на аутизма социални взаимоотношения и комуникации.
Често е налице период на неясно заболяване: детето става унесено, възбудимо,тревожно и хиперактивно, а после загуба на речта и езика, придружени от поведенческа дезентеграция.
В някои случаи загубата на умения е упорито прогресираща/ обикновено, когато разтройството се съчетава с прогресиращо доказуемо неврологично заболяване/., но по- често спадането е за период от няколко месеца и последвано от плавно, а след това от леко подобрение. Прогнозата обикновено е много лоша, повечето лица остават с тежко умствено изоставане. Съществува неяснота до каква степен това състояние се различава от аутизма. В някои случаи разтройството може да се дължи на придружаваща енцефалопатия/ широка нозологична група, която обхваща всички органични увреждания на мозъка/, но диагнозата трябва да бъде поставена въз основа на поведенческите признаци.

хиперактивно разстройство

5. Хиперактивно разтройство, съчетано с умствено изоставане и стериотипни движения- Това е недобре дефинирано разтройство с неопределена нозологична валидност. Тази категория е включена тук поради следните причини:
• Деца с тежко умствено изоставане/ IQ под 50 /, чиито основни проблеми са хиперактивност и нарушение на вниманието, както и стериотипно поведение.
• Обикновено не се влияят добре от стимуланти/ за разлика от тези с IQ в нормални граници/ и могат да реагират с тежка дисфория/ понякога с психомоторно изоставане, когато им се дадат такива медикаменти.
• В юношеството хиперактивността често се заменя с хипоактивност/ тип развитие, който не е характерен за хирактивните деца с нормален интелект/.
Често този синдром се съчетава с разнообразни закъснения в развитието, специфични или общи. Не е ясно доколко поведенческите особености се дължат на ниското IQ или на органично мозъчно увреждане.
Диагнозата зависи от съчетанието на неадекватна за нивото на развитие тежка хиперактивност, двигателни стериотипи и тежко умствено изоставане. Всичките три трябва да са на лице за поставя на диагнозата.

синдром на аспергер

6. Синдром на Asperger– Разтройство с неопределена нозологична валидност, за което са присъщи същите качествени нарушения на социалните взаимоотношения, които характеризират аутизма, заедно с ограничен,стериотипен, повтарящ се репертоар на интереси и дейности. То се различава от аутизма предимно по липсата на общо закъснение или изоставане в езика или когнитивното развитие. Повечето лица имат нормален общ интелект, често са подчертано несръчни. Това състояние се среща предимно при момчета / в съотношение 8:1 /. Разтройството се съчетава с подчертана тромаваст. Много е вероятно поне част от случаите да са леки разновидности на аутизма, но не е сигурно дали това важи за всички.
Налице е силно изразена тенденция абнормностите да персистират в юношеството и в зряла възраст, и изглежда, че те представляват индивидуални характеристики, които не се влияят много от обкръжаващата среда. В млада възраст може да се появят психотични епизоди.
При диагностициране, обикновено лекарите се съобразяват с отсъствие на клинично значимо общо изоставане в развитието на речта или когнивното развитие и наличие на качествени нарушения.
Диагнозата „аутизъм’’ често се поставя, след като детето е овладяло основните събития в нормалното развитие, например ходене без чужда помощ преди 15 месечна възраст. Често се съобщава, че атистичните деца необикновено добро двигателно развитие, ходят и пазят равновесие с голяма лекота.
Също така е обичайно да се търсят признаци на адекватна памет, за да се диагностицира аутизъм. Аутистичното дете например, може да повтаря като папагал или по друг начин гласовете на груги хора или чутите по телевизията реклами или да има добра памет за зрителни детайли.

Аутистичните деца могат да показват определени специални добре развити интереси, например да играят с механични обекти, като уреди или моторизирани играчки. Някои аутистични деца проявяват голям интерес към музика и танци. Други демонстрират значителна способност да сглобяват мозайки, интерисуват се от числа или от буквите от азбуката и т.н.
Някои аутистични деца показват ограничени, но характерни страхове, които съществуват в по- преходна форма в средното дете. Те,например,могат да изпитват необичаен страх от шума на прохосмукачката, определен вид музика или от сирената на преминаваща линейка.
Поведенческите дефицити се изразяват в следното:
• Аутистичното дете няма или почти няма език- то нито възприема речта, нито може да се изразява. Децата може да са неми или, ако присъства реч, тя е ехолалична, в смисъл, че детето повтаря като папагал казаното от другите или чутото по телевизията. Рецептивната реч също е нарушена, защото детето е способно да реагира само на прости команди/ „ седни”, „яж”, „затвори вратата” и т.н. /, но не и абстрактната реч, като метоимения/ мой, твой, негов, неин и т.н./ или думи за време / пръв, последен и т.н/ . Неспособността на детето да се изразява или да разбира езика, е най- честото оплакване, което имат родителите. Тези проблеми могат да се индифицират през втората година от живота на детето.
• Детето се държи така, сякаш има видим сетивен/перцептивен дефицит, т.е. държи се сякаш е сляпо, глухо, но внимателните прегледи разкриват незасегнати сетивни модалности. Родителите се оплакват, че децата им имат изключителни трудности с вниманието. Обикновено те не поддържат контакт с очи с родителите си и не обръщат адекватно главата си в посока на хората, които говорят.
• Аутистичните деца обикновено не изграждат близки отношения с родителите си. Това се вижда още по време на първите няколко месеца от живота, когато родителите се оплакват, че детето им не обича да се гуши и фактически може да се съпротивлява на физически контакт, сковавайки гърба си или стремейки да се изплъзне от прегръдките на родителите си.
• Аутистичните деца не си играят с играчки като връстниците си. Те не проявяват интерес и не прекарват времето си в игра с тях. Ако все пак си играят с играчки, то това е често по странен начин- например обръщат камиончето и въртят колелата му, носят пърче от въже, което натрапливо усукват, носят кукла, за да я миришат или смучат. Неспособността да си играят с играчки може да се регистрира през втората година от живота.
• Играта с приятели може да липсва или да е силно ограничена. Възможно е детето да не проявява интерес или умение да играе игри, до голяма степен, несъзнавайки присъствието на другите деца,освен, ако не е въвлечено в игра от типа „ давам- вземам’’, този признак също е съвсем забелижим през втората година от живота.
• Аутистичните деца често закъсняват или изобщо не успяват обикновените умения за самопомощ. Те имат проблеми с научаването да се обличат сами, да използват тоалетната и да се хранят без чужда помощ. По сходен начин имат големи дефицити в разпознаването на често срещаните опастности и8 трябва да бъдат наблюдавани от близо, за да не посрадат, когато пресичат улицата при натоварено движение или си играят с електрически уреди и т.н.
Поведенчески излишъци:
• Аутистичните деца проявяват значително количество гневни изблици и агресия. Агресията понякога може да е насочена към тях самите- те се хапят,удрят си главата в стената, бодат се по лицето. Друг път агресията е насочена към другите. Повечето родители се оплакват, че децата им са почти неуправляеми, имат ниска търпимост на фрустрация и реагират дори на дребните неудобства със силен гняв.
• Аутистичните деца могат да демонстрират доста „самостимулиращо „ поведение под формата на ритуални, повтарящи се и стереотипни действия, като клатене на тялото в изправено и седнало положение, пляскане по китките на ръцете, въртене на различни предмети, вторачване в светлини,подреждане на обекти в правилни редици, съзерцаване на въртящи се вентилатори или други устройства, които се въртят, или подскоци нагоре-надолу и извиване на тялото през продължителни периоди от време.

Психичното развитие на децата до една година

Раждането представлява огромен стрес както за майката, така и за детето. То трябва да се адаптира към новата среда. До голяма степен новороденото продължава вътреутробното си развитие във външна форма и контактът му с неговото обкръжение- физическо и социално, все още не е пълноценен. Бебето се ражда с вродени рефлекси като мигане, кихане, преглъщане, дишане,смукане. То постепенно започва да фиксира светлината, реагира различно на различните цветове, както и на различните вкусове, чува и реагира на определени миризми. Дава признаци на усещания за допир, топлина и студ, но поради липсата на опит не може да определи всички тези усещания. Привличат го предмети с ярки цветове. Появява се интересът към играчка, но не се задържа за дълго. Осъществява първите хватателни движения- започва да държи играчка с две ръце, лапа я, като по този начин започва да опознава предметите от околната среда. Първоначално детето не прави разлика между това, което е самото то, и това, което е извън него. През първите месеци бебето не различава хората, но постепенно започва да показва нарастващо внимание към околния свят. Възприема майка си като част от себе си и тя е в основата на неговите впечатления и преживявания. Майката е човекът, който участва най- активно в отглеждането на детето. Тя задоволява всички негови нужди и желания, което носи на детето удоволствие, успокоение. Но тя не винаги е само фактор за задоволяване на сигурност, понякога е въвлечена в трудни, причиняващи безпокойство ситуации, и в тази преспектива започва да се превръща за детето във външен обект. Може да се каже, че тя е първото „ аз ’’ на детето и първият „друг’’, първата личност, която то постепенно ще започне да възприема като различна от него.
Например, детето първо се усмихва на познати хора, особено на майка си, а при появата на непознати лица, става неспокойно и започва да плаче. Това е признак, че познатите лица започват да бъдат отличавани от другите. Постепенно възприятията стават по- устойчиви. Детето разпознава предмети, хора. То активно търси, обгръща глава и насочва поглед към говор, музика.
Първите емоционални реакции на детето може да се каже, че заетат „ цялата психична сцена ’’, докато се развият и не остават място на никакъв друг елемент, от където идва и тоталният им и абсолютен характер. Емоционалната реч на бебето е много по- бедна от нашата и често е и по- малко разбираема, но със сигурност не е по- малко красноречива.
В началото преобладават отрицателните емоции, което показва, че животът на детето не е много приятен. Тези емоции се изразяват чрез мускулно напрежение, тъжна мимика, плач.
От това първоначално отчаяние, което ще даде началото на мъката, на чисто психологическата тъга около петия месец, се отличава с две големи емоционални тоталности: страх и притеснение, от една страна и агресивност от друга. Ревността се появява към края на първата година.
У детето не съществуват наследствени и вродени страхове. Те се придобиват по условен рефлекс/ например страх от куче при рязка поява/, по подражание / например срах от насекоми у дете, чиято майка проявява такъв страх/ , по индукция / „ще се нараниш’’ /. Следователно, макар и бебето да има пристъпи на паника, то няма да има стахове, но последните ще се умоножат заедно с неговите преживявания и нарастването на свободата на действие.
За много възрастни възпитанието се състои в това да се плашат децата, да се създава у тях солидна мрежа от страхове, която да ги държи в правия път. Но това засяга бебето още съвсем индиректно.
Едва на втория месец удоволствието се появява като добре ограничена емоционална реакция, изразяваща се чрез движения на крайниците, усмивки, весело изражение, кратки и ясни викове, гъкане при къпане. Тези емоции са резултат на обгриждане, галене и при игра на възрастните с него. Смехът идва около шестия месец, обикновено при гъделичката или игри с редуване. Детето разпознава у възрастните реакциите на страх, гняв, щастие, тъга, учудване.
Около осмия месец се появява особен вид радост, каквато е гордостта, радост по отношение на собствените достижения. На тази възраст вече се забелязват проявленията на нежност и привързаност, обект, на който е майката и близките около него хора. Подражанието играе огрона роля: детето обича така, както го обичат.
През този период детето започва да произнася кратки срички и казва първата си дума. Много често думата „ тате ’’ се появява преди „мама’’, може би защото е по- лесна за произнасяне или бащата по- често отсъства, или това, че с него се играят акробатични игри.
На около едномесечна възраст диференцирана подвижност се среща единствено в областта на устата. Най- лекият допир предизвиква сукане и търсене с устните. Същото може да се каже и за очите, способни да останат неподвижни и да фиксират предмети, налични в зрителното поле. Ръцете не функционират изобщо. Те обикновено са затворени и не се опитват да хващат, но се активират, когато биват докоснати.
Около четвъртия месец главата започва да се поддържа права, когато детето се държи седнало. Тя става подвижна и започва да се обръща към източника на познат звук. Тази подвижност насърчава зрителната подвижност. Приближаването на предмет, видян от детето, отключва масивни движения на главата и ръцете. Около петия месец по ще го хване между пръстите и дланта, а към шестия- с противопоставяне на палеца.
От момената на овладяването на седнало положение и „ възрастта на стола” между седмия и осмия месец, детето се учи да стои право и да ходи.
На девет месеца може отлично да пази равновесие седнало и може да се върти и навежда без опастност от падане. Започва да се развива фината моторика: детето може само да изяде бисквитката си, да държи биберона си, да хване трохата между палеца и показалеца си. Показалецът става все по- активен и изпълнява ролята на инструмент за изследване. Езикът също изпълнява тази роля и придобива все по- голяма ловкост. Макар, че на тази възраст и до единадесетия месец детето продължава да поднася всичко към устата, все пак изследванията сочат, че пръстите започват да се налагат над устата.
От самосебе си се разбира, че това интензивно двигателно развитие не се отделя от противоречащото едновременно сензорно и интелектуално развитие.
Именно в рамките на двигателната активност, Пиаже / швейцарски психолог/ разкрива появата на интелекта около осмия месец. Възникването може да се схематизира по следния начин: в началото новороденото разполага единствено с безусловни рефлекси, които функционират самостоятелно. Скоро те се допълват от придобити случайно движения, които се повтарят/ например смучене на палеца/. Приблизително от средата на петия месец движенията, предизвикали случайни ефекти, се повтарят веднага. Действието вече има насоченост. То не се изпълнява заради самото себе си, а с цел външен резултат. От осмия месец нататък се наблюдава координиране на действията, за да се постигне предварително поставена цел.
Към края на първата година се появава последното усъвършенстване: когато случайно се получи нов резултат, той не се повтаря стереотипно. Детето се опитва да го възпроизведе с вариации, да го промени леко. То пробва и изследва колебанията на резултата. Налице е активно експериментиране.
Първата година завършва с пораждането на практическата или манипулативната интелигентност, някои от проявленията на която са например, привличането към себе си на отдалечен предмет чрез тегленето на завивката, върху която е разположен, или приближаването му с помощта на лопатка или пръчка.

Психично развитие на детето от една до три години

Това е период, през който се появява самосъзнанието. Заедно с двигателната свобода, възможностите за представяне и за поведение, подобно на възрастните се разширяват. Това е четвъртата основна характеристика, бележеща развитието на детето.
Разширяването на контактите с материалния свят, в който детето бележи успехи и провали, усиленото взаимодействие с другите, от което получава удоволствие или лишение му помагат да открие чрез резултатите на своето поведение властта над предметите и хората. Към средата на третата година, когато настъпва фазата на силното утвърждаване и установяване на едно Аз, което открива себе си и се отделя от околната среда, с която се е сливало до този момент. Езикът изиграва своята роля в този процес. Детето научава, че има име като всички предмети.
Социалната и психологическа рамка на това развитие се определя от семейната среда. Майката остава за детето основният и постоянен център за посредничество.
1. Напредък на подвижността-между дванадесетия и осемнадесетия месец ходенето постепенно замества пълзенето. Първите стъпки са колебливи и детето се нуждае от подкрепа, защото все още има проблем с равновесието. На 18-месечна възраст ходенето вече е установено, стъпките се удължават, детето може да ходи на срани и назад, може да влачи играчка след себе си, но завоите са все още несигурни. Способно е да се качи на голям стол, ако някои му помага.
На 20 месеца крачките са правилни, а походката стабилна. Появява се бягането. На две години детето с лекота се придвижва насам- натам, само се качва по стълби. От 2 до 3- годишна възраст продължава автоматизацията на ходенето.
Напредъкът на хващането и на боравенето с предмети е осезаем. Движенията стават по фини, разнообразни и координирани. На 15- месечна възраст хващането е често и точно, добре адаптирано. Детето може да отвори кутия, да пие от чаша или купа, борави с вилица и лъжица. На две години активно съдейства за тоалета си прави опити да да облича само. Способно е да построи кула, като сложи правилно едно над друго 5 или 6 кубчета.
Към края на третата година може да се храни напълно самостоятелно. Способно е да отвори завързан пакет, знае как да хвърля топка или да следва с молив контурите на квадрат.
Всички тези нови възможности пораждат интензивно и много широко двиганелно експериментиране, в което детето се утвърждава, докато завоюва чрез движения материалния свят. Това е основна черта на детството, която ще остане жива още дълги години. Тя му помага за изграждането и утвърждаването на неговата автономност и увереност.
Играта се явява като основна форма на дейност. Благодарение на нея детето изследва материалния свят, овладява двигателните си способности, усвоява чувствените основи на бъдещата си дейност. Желателно е родителите да разберат, че детската игра е нещо съвсем различно от просто „ прекарване на времето”. Тя е един от основните начини за изразяване на отношението на детето към заобикалящата го среда.
2. Представата-През първите шест месеца на втората година детето преминава към нов и решителен етап. До сега единствено чрез натрупване на проби и грешки, чрез комбиниране на реално извършени действия, то открива нови поведения, чрез които решава проблемите, с които се сблъсква. По време на втората година, в отговор на нови проблеми поставени на детето, се наблюдават нови решения без предишни проби. Детето е в състояние да си представи адекватни движения, преди да ги извърши, да ги комбинира умствено и да предвиди резултата им. Тази промяна свидетелства за появата на представата или символното мислене на зараждащата се способност на малкия човек да си представи дейност, вместо да я осъществява. Преходът между движение и представа се проявява най- добре в „ в представата чрез действие „, каквато е имитацията.
Играта на представяне често има компенсираща функция и чрез нея детето коригира реалността,променяйки я в зависимост от своите желания („ Моята кукла може да си ляга, когато си иска. „) Унищожава болезнените или обезпокояващи преживявания като фиктивно ги съживява отново и ги асимилира извън техния обезпокояващ контекст ( куклата се наказва или се задължава да изяде определена храна). Символичната игра е основен заместител и в същото време е средство за изследване на реалността.
3. Речта– нейната основа се състои в една истинска сетивно-двигателна игра, напълно аналогична на тази, която предшества и придружава началото на боравенето с предмети. Наред с тях се намества и елемент от интелектуален характер. Звуците, издавани от възрастния, който „говори на детето ’’ във всички ситуации от ежедневието, се преоткриват от детето при повтарянето на тези ситуации.
Третият, основен елемент, при овладяването на езика е емоционалният. Като се грижи за детето, играе си с него, говори му,майката го учи на родния му език. Това усвояване е силно подкрепяно от чувствата на детето към нея. Липсата на този емоционален фактор е отговорна за закъснението на речта, както и за речевата агресия, която се установява у деца, изложени на твърде безчувствена среда. Речта, като средство за изразяване, предполага контакт и обмяна на чувства.
Обикновено първата дума идва към 10-я месец. Към средата на втората година речникът достига дванайсетина думи. На 20- месечна възраст около 100 думи; около 300 на две години, почти 1000 на три години. Тези думи са далеч от това да имат стойността на схващанията на големите. По-неточни те имат значение на цяло изречение. В психологията този период се определя като стадий на „ думата-изречение”, който е характерен за първата половина на втората година. Тези думи изразяват определено емоционално състояние, дадено състояние на ума.
От средата на втората година думата-изречение е последвана от „ пред-изреченията „от две или три думи, които напомнят телеграфен стил, в които думите са наредени според емоционалната си важност. В същия момент детето навлиза в първата „възраст на въпросите „, където се осведомява за името на всяко нещо.
На около 20 месеца се появява граматичното изречение, което изразява преценка, констатация, ориентира се към разказа. Детето обозначава себе си в трето лице, като външен обект. Много бързо се появяват предпозите и глаголните форми. Основното от синтактичната структура се явява в началото на третата година, като все още съществуват много несигурни и неправилни изрази.
През третата година речниковият запас продължава да се увеличава и уточнява. Граматичните форми стават по- разнообразни. Появяват се някои взаимовръзки и подреждането на изречението се усъвършенства. Явни трудности се забелязват при личните местоймения, които често се използват неправилно. През второто полугодие в речника се появява първо лице. Това предполага известно съмосъзнание. В този период се проявява и втората „ възраст на въпросите”, където детето не се стреми да научи имената на предметите, а причината за тяхното съществуване. Въпросът „ Защо „ освен интелектуална функция за информация, има и емоционална- да предизвиква вниманието на възрастния, да намали безпокойството, идващо от един разширяващ се непознат свят.
4. Емоции– Детето вече разполага с начини за освобождаване от напрежението. То може да компенсира страданията си и да осъществява желанията си в символичен план и така да изработва свободно съответните емоции, което личи особено добре при страха. Детето може да разтоварва тези напрежения чрез тяхното изместване- било в игра или чрез думи. Вместо да тропа с крака или да плаче, то удря по мебелите, кара се на куклите си. Да говориш за гнева си, означава да го понасяш по- леко. Ако този гняв предизвиква у възрастния реакция на упрек, детето се научва малко по малко да сдържа и контролира буйността си, за да не загуби любовта му.
Всички функции могат да служат за изразяването на емоция
детето може да се напишка от страх или радост, да повръща в резултат на силна емоция.
За да може детето да съществува, то има нужда от рамката на възрастните. Растеейки то постепенно загубва паразитната си с връзка с майката, а заедно с нея и цялото задоволство, което тя осигурява. То се стреми непрекъснато да предизвиква вниманието й и да се занимава с него. Това ще се отрази на усвояването на ходенето и хигиената. Страхът от загубата на майчината подкрепа и удовлетворенията, идващи от другите близки хора става все по явен.
От друга страна, докато расте детето се запознава с един нов аспект на възрастния. Той налага изисквания, забрани и дори наказва. Така непрекъснатото неудобрение и упреците влияят върху неговата самооценка. То създава представа за себе си на основата на това, което другите казват за него. Ако са мили с него, то е, защото детето е добро. Ако са студени или дори брутални, то е защото е лошо и няма стойност. Доказано е, че начинът по който детето гледа на себе си, се основава на поведението на родителите му спрямо него, в което поведение то схваща дори и най-скритите нюанси с удивителна чувствителност. Много възрастни забравят, че заплахите, страшните предупреждения, обезпокояващите предсказания ( „ ще паднеш и ще си счупиш главата ’’” ще ти порасне носът” и т.н.) не само се разбират на тази възраст, но и лесно се приемат от детето буквално, като така допълнително подхранват скритото му безпокойство.
Третият фактор за детското безпокойство се намира в самите характеристики на мисълта и неговия адуализъм. Ако психичните граници между Аз и другите не са още установени, ако детето се страхува, когато ние се страхуваме, то и обратното е валидно- не се съмнява нито за миг, че ние се боим, когато и то чувства страх.
На тази възраст детските страхове имат обект обикновено животните,бурите,тъмнината,чуждите хора,лекарите. Те са ясно усвоени и са свързани с неприятни преживявания, плашещи разкази или тревожещи заплахи от страна на възрастните. Честотата им расте до третата година, след което намалява заедно с уточняването на това кое е реално.
Противодействието им се състои в даването на сигурност на детето, в усилването на чувството на неговата ценност и в намаляването на вътрешното безпокойство, което е основен техен източник.
През този период се появява и ревновността. Детето е още неспособно да схване разделянето на майчината привързаност с другите.

Психично развитие на детето от три до шест години

През този период детето вече е намерило своето място, донякъде се е отделило от околния свят и открива,че има външна реалност, която е независима от него, и, с която трябва да се съобразява, ако иска да постигне целите си. Докато по-рано то е подражавало на възрастните, за да постигне удовлетвотворение, то сега трябва да прояви творчество, за да постигне това, което иска. От четвъртата година нататък в детското поведение се забелязва едно по- адекватно, реалистично и обективно поведение. По време на шестата година то осъзнава външната реалност, което се вижда в играта, където то се стреми да преследва обективни цели, които не зависят само от неговото удоволствие. На три и половина- четири години детето се прави, че пише, а на шест години, ако вложи в тази цел големи усилия, достига до определена зрялост, която ще направи училищното обучение възможно.
1. Двигателна активност– Двигателната дейност тук е първостепенна. Детето на 4 или 5 години е едно неуморно движесто се същество, изцяло отдадено на радостта да усеща, че живее и действа. На четвъртата година изгубва първоначалната си внезапност и некоординираност и става изключително хармонично. Без да ги анализира, детето с лекота имитира движенията на другите, което улеснява научаването на много неща. Деликатният му и дефиренциран жест придружава и подчертава речта, чувствата му се изразяват без никаква пречка във веселите му подскоци, в гримасите му или в нападенията ми изневиделица. То цялото е потопено в жеста си и щипе, удря или се плези с такава лекота, с каквато тича след топката си.
На три години детето вече може да кара велосипед с три колела, да хвърля топка, да тича да се върти. На четири години скача на един крак, катери се, може да пренесе чаша течност без да я разлее. Облича се и се съблича само, стига възрастният да му даде възмост и време. Може да се закопчава и връзва обувките си, започва да прави дребни неща в домакинството. В състояние е да копира с молив квадрат или триъгълник, започва да рисува с удоволствие. Може да използва ножици и се старае да реже направо.
На пет години добива още повече увереност и сигърност. Опитва се да скача на въже, да кара кънки и велосипед. Може да се качи на маса и после да скочи на земята. Между пет и шест години може физически да прави почти всичко, което иска, стига силата му да позволява.
2. Интелектуални характеристики– Мисълта на тази възраст се настанява все повече в подредената система на езика, говорен от неговото обкръжение. С негова подкрепа постепенно се установяват логически класове. Ранните схващания стават по- точни и прецизни, благодарение на безбройните преживявания- конкретната реалност, опитът му нараства. То по- успешно може да предаде преживените ситуации, да ги разказва и обработва съпоставките. Много често ни изненадва със заключенията си. Детето може да мисли за онова, което усеща, но мисълта му не надминава представата за това усещане.
3. Социализацията чрез възрастните– Първият етап е този на самостоятелната дейност. Бебето обръща съвсем малко внимание на своите връстници, като „ социалният му контакт ’’ се свежда до до присвояването на някой желан предмет. Четвъртият етап се характеризира с организирането на колективна дейност, която се явява на 6-7 –годишна възраст. В периода 6-9 години са разположени два преходни периода, в които децата приемат вече формата на партньори в играта.
Тези преходни етапи често се наричат паралелна и асоциативна игра. Паралелната игра се появява през третата година. Децата се търсят и изпитват удоволствие да са заедно, по две и три. Всяко е чувствително спрямо присъствието на другите, но продължава индивидуалната си дейност. Опитите за общуване са редни и безплодни и по тази причина няма обща организация на дейността. От петата година нататък говорим вече за асоциативна игра. Групата се разширява до 4-5 партньора, взаимодействията между които става все по- чести и продължителни. Пораждат се контурите на очакванияи взаимни споразумения. Границата между тези два периода е доста подвижна и често се среща преход от епизоди на паралелна към епизоди на асоциативна игра и обратно.
Социализацията на детето продължава с пълна сила в детската градина, където се развиват качества като независимост, самоувереност, социална адаптивност- предимства, които продължават да съществуват много години след като са напуснали детското заведение.
Необходимо е този опит да не бъде твърде прибързан, да започва постепенно, за да може детето да осъзнава емоционалните нужди и конфликтите, нормални за тази възраст. Адаптацията към тази нова рамка невинаги е лесна и не се определя единствено от личността на възпитателката, колкото и важна да е тя. Поведението на родителите и формите на семейна дисциплина, към които детето е привикнало, също имат решаваща роля. Едно изключително наказателно и срого поведение от страна на родителите, предизвикващо огромна емоционална зависимост и прекалено голямо обвързване с тях, породено от сраха от отблъскване, отклонява децата от контакт с реалността и прави тяхната адаптация към училището и обществото особено трудна. И обратното, оказва се, че деца, които се радват на по – риберален режим, който им позволява да се учат от грешките си без твърде много емоции, са много по- способни да се изправят пред реалността, дори и тя да не е приятна, и са много по – общителни, по-малко зависими от възрастните.
Важно е да се разбере, че макар контактът с другите да е важна част от изграждащата се личност, детето има нужда от усамотение, от спокойствие и самостоятелна дейност. Като си играе в своето ъгълче с нещо, със своите лични съкровища, детето прави важни открития и се научава да действа, без да е винаги мотивирано или водено от другите.
4. Емоционални проблеми– в емоционалната връзка между детето и възрастните се намества един нов, сексуален компонент, и в следствие на това се появява едно по- явно привличане към родителя от противоположния пол. Откриването, от една страна на детето на неговите полови органи ще му постави и неизбежния въпрос за анатомичните разлики между половете и за неговата принадлежност към единия или другия родител. Тези въпроси са неизбежни между втората и петата година.
Това, което с особена важност трябва да се приеме от всеки един родител, е,че тези въпроси не са нито срамни, нито мръсни, а са породени от едни съпътстващи развитието познавателни интереси. Ако в отговорите ни или в реакциите ни то прозре възмущение или обида, това ще доведе до неповторимо изкривяване на переспективата, която детето ще има за тези неща.
Отитът показва, че там, където простите въпроси на детето остават без прости отговори, то с удоволствие си изработва свои, сложни, неверни и често ужасяващи, които ще бъдат много по- важни за него от истината, получена от устата на родителите. Нездравото любопитство към сексуалните въпроси никога не произлиза от знание, а от тревожно незнание на това, което е неясно.
Има солидни причини да се смята, че няма как родителите да подпомогнат емоционалналното развитие на детето си, като го учат, че има теми, които по- добре да не се засягат, както и интелектуалното му развитие, като индиректно го учат, че желанието за познание е престъпно.
Не трябва да се забравя, че детето не е единствен актьор в тази драма. Родителите също са полово обусловени същества и в следствие на това, те реагират различно към пола на детето. Тези незъзнателни реакции са рационализирани в рамките на уж педагогически идеи. Бащатата, изпълнен с топла благосклонност към дъщеричката, ще я остави да прави каквото си иска, но към сина си ще бъде строг и взискателен, за да го „направи мъж ’’, без да осъзнава, че по този начин подсилва агресивността и чувството за вина у детето, което рискува да стане примерен човек в бъдеще.
Много е важно точно в този период децата да имат наистина един мъжествен татко и наистина женствена майка, достатъчно уверени в самите себе си и един в друг, за да приемат със същата топла откритост израза му на нежните, ту враждебните чувства на детето и способни да не го фиксират в неговия едипов конфликт, задълбочавайки агресивността, зависимостта и чувството му за вина.
Интензивността на драмата, която преживява детето, се изразява най- силно в нощните страхове и кошмарите, които сякаш случайно се появяват точно по това време.
Тази интензивност се изразява в символичната игра, понякога изключително садистична и брутална, както и във всякакви въображаеми фантазии, отзвук от които са вълшебните приказки. Например страх от вълка или вещиците. Именнотази интензивност, заедно с несъзнаваното участие на родителите, най- често е отговорна за трудностите във възпитанието или за „ трудния характер”, които започват между 3 и 5 годишна възраст, определяйки общата насоченост на цяло едно съществуване

Психичното развитие на децата от 6 до 9 години

През този период се случва събитие от основна важност за детето- тръгването на училище. Това е първото сериозно преживяване на детето извън семейната среда, като училищната среда е по-емоционално неутрална спрямо него. Свободният избор на дейности в игрите се заменя с ежедневна задължителна учебна дейност. От шестата година нататък се достига известно ниво на зрялост при сблъсъка с външните изисквания и започва да се оформя отговорност. Училището и образованието, което се предлага, ще отговорят до известна степен на детското любопитство, на нуждата му от реализация, на желанието му да бъде голямо. Мисълта му остава основно конкретна, като егоцентризма се разпада при контакта с реалността, обучението и социалното общуване. Постепенно детето започва да навлиза в обществото заедно със своите връстници, като е част от група, в която се чувства равноправно.Основната му грижа е да си намери приятели, да се съревновава с тях и да се утвърди сред тях. За него е по- важно да се съобразява със стандартите в групата, отколкото с желанията на възрастните. Детето се отдалечава от контакта си с тях. Те вече не са толкова необходими за неговата сигурност и то се насочва към връстниците си. Откроява се независимост и самостоятелност.
1. Двигателен напредък– След шестата година игрите стават колективни и организирани. Така се появяват правилата в играта и контролът, който всеки един от участниците упражнява върху другите с цел,отстоявайки собствените си права. Често се случва да има съперничество, но също така има и взаимопомощ, сътрудничество, колективност в постигането на обща цел и волята да разбере другия. Силата на двигателните възмоножности нараства и важна роля започват да играят силовите игри, гимнастиката, които се открояват с голяма прецизност и издръжливост. Към 9-та си година детето се сртеми да се бие, да вдига тежести, да блесне с физическата си сила и възможности, стигайки понякога до крайности и до пълно изтощение.
Координацията от своя страна също се развива. На шест години детето може да кара топката да подскача пред него и да я улавя. Опитва се да използва инструменти или да шие с игла едри бодове.По време на осмата година писането се оправя и става по- умело. Рисуването е източник на голямо удовлетворение. През деветата година развитието ще продължи в посока на по- голяма прецизност и издръжливост. Отборните игри и организираните състезания ще станат основен терен за по- нататъшната социализация.
2. Развитие на мисълта и логиката-От шестата година натакък мисълта става по- аналитична и по- чувствителна към обективните връзки. Седем години е „ възрастта на гумичката”, на самокритиката, на „ но „ ,„ и все пак „. Разсъждението, установяването на връзките между елементите, надминава простото твърдение, основано на вярата в желанието, в сетивните илюзии.
На 4 или 5 години детето не се интересува от обективните обстоятелства за дейността на Дядо Коледа. Важното е, че той носи подаръци. На 6 или 7 г. Подаръците не са по- малко важни. Напротив, желанията са много по- точни, но тесният комин на камината причинява известно безпокойство и поставя въпрос:” Как е възможно той да посети всички къщи в един град за една нощ или едновременно да раздава подаръци в различни магазини?” Детето се натъква на материалната невъзможност, която не може да бъде преодоляна единствено с вяра.
На четири или 5 г. детето възприема звездите като направени от човека, а облаците като съзнателни същества. Между 6 и 9 годишна възраст то по- скоро допуска, че ги движат някакви природни сили.Мисленето вече надхвърля сетивните впечатления на момента, когато ги координира с предини- плоската питка от настоящето е свързана с топчето за игра от преди миг. От интуитивна мисълта става „ оперативна” чрез групирането в цялост. През този период мисълта става по- аналитична, логически съгласувана и има плътност и съгласуваност. След седмата година скокообразно нарастват възможностите зая задържането на вниманието върху предмети и действия за по- дълго време, без да използва играта. По- трайно остава заученото, което им е потребно, приложимо е, интересува го. Около деветата година децата започват да участват в отборни игри и организирани съсезания.
След шест годишна възраст възможностите за запаметяване се увеличават, децата научават по- бързо нови термини и понятия, но предпочитат да ги наизустят, околкото да ги преразкажат. Това постепенно се усъвършенства до деветгодишна възраст.
Практическата интелигентност става по- ефикасна в резултат на напредъка в мисленето, което все повече предшества и направлява действието.Конструктивното боравене играе толкова важна роля, че можем оправдано да говорим за „ техническа възраст „ след 6-тата година.
3. Емоционално развитие– характерното за този период в емоционално отношение е, че детето потиска крайната емоционална фиксация към родителя от противоположния пол и освобождава агресивността и страха от родителя от противоположния пол. Оцеляват единствено нежността, привързаността, върховните прояви на любов, както и желанието ми да бъде голямо, да се утвърждава съобразно пола, към който принадлежи. Любовта губи обсебващия си и абсолютен характер. Доставянето на удоволствие,даването, малките ограничения и жертването се налагат над първоначалното обсебване и страх от емоционално лишение. Детето започва да обича хората по- обективно и по- нюансирано. Придобива способността да се привързва и към други хора, освен към своите родители.
Раждането на друго дете в семейството, разжодът, смъртта или повторният брак на един от родителите, са предпоставки за появата на различни видове емоционален регрес, които събуждат отново трудности, смятани за преодолени. Всички емоционални конфликти на ранното детство, които са останали притаени, са в състояние почти задължително да смутят настоящият период и да попречат на развитието на личността. Сега детето има минало, което понякога е доста натоварено от възпитателна гледна точка.
Като основни емоционални реакции на този период могат да се посочат съперничеството, ревността, гневът, като следствие от разширяването на емоционалните връзки и опитите за организация на колективните дейности. Трябва , обаче, да се подчертае по- големия контрол върху тези реакции и тяхното изразяване. На 7 г. детето вече”не прави сцени „, в случай, че не е задоволен опреден каприз или случай на конфликт със свой приятел или родител. То бързо напуска мястото, за да отиде да си поплаче или да се цупи в своето ъгълче, като много се срамува, ако бъде открито в това състояние. На тази възраст вече съществуват тайни, които не засягат никого. В детето се случват неща, които не се изразяват непосредствено във външната дейност. То има нужда да избяга, да се изолира на спокойно място, където да остане само със себе си. Това е възрастта, в която децата трябва непрекъснато да бъдат предупреждавани и да им се напомня, защото непрекъснато „ витаят някъде „. Но това е и възрастта, в която обичат да слушат приказки и легенди, защото носят едновременно нещо като вътрешно Аз и на тайнствено бъдеще, към което детето вече осъзнава, че неизбежно се насочва.
Огромната експанзия, характерна за осмата година, не спира тази вътрешна еволюция. Съжаленията, угризенията, голямата чувствителност спрямо намеренията и чувствата доказват това. Детето дискутира освен с другите и със себе си и възприема много видове социално поведение. Формирайки съвестта си, интериоризирайки обективните правила на групата и семейството, то се научава да не изразява всичко, което мисли и чувства. Вътрешният свят насърчава известна двойственост и се появяват първите истински лъжи. Има деца, които лъжат повече от други.
Честотата на лъжите нараства пропорционално на строгостта на възрастните.
В този период се наблюдават и съществуването на важни промени, отнасящи се до търсенето на чувствени удоволствия. Със сигурност тази област, постоянно включена при малкото дете, сега е балансирана от важен интерес от друг характер. Можем да кажем, че детето от 6 до 9 години е по- малко чувствено, отколкото на 3-4 г.
Tрябва да се приемат за нормална част от развитието някои сексуални игри и анатомични проучвания. Тези действия са в по- интелектуален тон. Детето търси повече знания, отколкото удоволствие.
4. Социално развитие– Между 5-та и 6-та г. децата играят все още изолирано, като взаимодействията им имат съвсем случаен характер. Между 6-та и 8-та г. всички субекти от групата работят в съдружие. Детето вече е разбрало, че е просто дете, като възрастните около него и собственият му Свръх Аз му помагат да разбере това. То вече е наясно, че не е в центъра на света, че светът на възрастните е затворен за него.Детето се отдалечава от тези контакти, които вече не са толкова необходими за неговата сигурност и бяга при връстниците си, сред които намира много повече възможности да се покаже голямо и да бъде приемано за такова.
През този период, от една страна се наблюдава нарастваща тенденция към самостоятелност и откъсване от родителите, от друга- проявява се тенденция към социална зависимост, като детето се опитва да привлече вниманието на връстниците си, използвайки различни похвати. Тук вече могат да се наблюдават игри, свързани с правила. Всеки се старае да спазва своите правила, но в същото време контролира другите да не превишат техните.
Появата на колективи и организирани игри доказва, че сътрудничеството е станало възможно, макар и да не е особено стъбилно. Потвърждават го изобилието от конфликти и караници. Често по- малките, подражавайки на играта на големите, не ги разбират правилно и ги прилагат произволно или пък неволно ги нарушават.
Трябва да се има предвид, че детето няма никаква възможност да избира партньорите си. На предходните етапи практически са наложени от възрастния, в зависимост от неговите социални връзки. След това са му наложени от училището и от повече или по- малко случайното разпределение по класове или работни групи. Следователно, решаващи са много за детето външни фактори, като то приема другарчетата си, където ги намери- в същия клас, в същата жилищна кооперация или в същия квартал, без да упражнява реален избор, основан на лични симпатии.
Към 8-мата си година детето става много чувствително към общественото мнение на своите връстници. То се безпокои за своя социален успех, за своята популярност, която при нужда поддържа с малки подаръци.
Със сигурност тази популярност не е толкова важна за родителите, които се грижат повече за мнението, което другите връстници имат за техния потомък. Съвсем рядко явления са семействата, в които детето се подготвя и обучава с оглед на социалния опит, който представлява ходенето на училище.
Преживяванията и натрупаният опит на детето в рамките на групата са много важни за неговото развитие, защото точно там то може да опознае взаимността и солидарността, които имат решаващо значение за неговото умствено развитие и бъдещото му равновесие.
Именно при неизбежните разногласия то се научава да отстоява своите права. Ако в началото го прави чрез цупене, обиди и удари, то скоро ще го прави чрез дискусия. След като се е задоволявало само да твърди нещо категорично или да прибягва до прословутото „ Татко ми го каза’’, от 7-мата и 8-мата година ще се опитва да убеждава своите връстници, ще търси аргументи или доказателства, които ще доведат до тяхното съгласие.