Защо хората се влюбват и женят?

0
329
защо хората се влюбват

Защо хората се влюбват и женят

Отговорът на пръв поглед изглежда очевиден. Любовта изразява взаимна физическа и личностна привързаност, която двама души изпитват един към друг. В днешно време много хора са скептично настроени към идеята, че любовта е „ завинаги “, но сме склонни да вярваме, че „ влюбването “ се корени в универсалните човешки чувства и емоции. Много двойки вече не желаят да официално сключват граждански и/ или църковен брак. Нито романтичната любов, нито връзката й с брака могат да се възприемат като „ дадености “ на човешкия живот- те се формират от широки социални влияния.
Изучаването на семейството и брака е една от най- важните области на социологията. Децата се възпитават в семейна среда, независимо от това дали родителите им са или били женени. Бракът е все още сравнително широко разпространена социална институция. В днешно време е наложително да се запитаме кое се брои за семейство? Интересен е въпроса как се избира брачния партньор, какви са връзките между брака и сексуалността- всички тези неща се различават значително.
Преди всичко е необходимо да дефинирам основните понятия за семейство, роднинство и брак. Семейството е група хора, които са пряко свързани с роднински връзки и които поемат отговорността за отглеждане на децата. Връзките на роднинство са връзки между хората, създадени чрез брак или чрез линиите на произход, свързващи кръвните роднини / майки, бащи, други деца, баби, дядовци и т.н. /. Бракът може да се определи като социално признат и одобрен сексуален съюз между двама възрастни индивиди,но в нашето съвремие не се осъждат морално и сексуалните връзки, които не са между съпрузи. В България брачен съюз може да бъде само между мъж и жена. Когато двама души сключат брак те стават роднини; същевременно брака свързва заедно по- широк обхват от роднини. Чрез брака родителите, братята, сестрите и другите кръвни роднини стават роднини на партньора. Напоследък в нашата страна е прието съпрузите да не се обръщат към родителите на партньора с „ майко “ и „ татко “, а най- често по име.
В съвременна България роднинските връзки за всички практически цели се ограничават с неголям брой близки роднини. Например, повечето хора имат само бегла представа за роднините, по- далечни от първи или втори братовчеди.
Семейните връзки винаги се признават в рамките на по- широките родствени групи. В българското общество може да се срещне това, което социолозите наричат нуклеарно семейство и което се състои от двама възрастни, живеещи заедно в домакинство със собствените си или осиновени деца, но икономическите условия у нас често налагат съжителство с родителите на един от съпрузите особено докато създадат собствени деца. В нуклеарното семейство е вложено в някакъв вид по- големи роднински мрежи. Разширеното семейство може да определи като група хора от три или повече поколения, живеещи в същото жилище или в непосредствена близост. То може да включва баби и дядовци, братя и техните жени, сестри и техните мъже, лели, чичовци, племенници.
Независимо дали са нуклеарни или разширени, според жизнения опит на индивида семействата могат да се разделят на онтогенетични и прогенетични. Първото е семейството, в което е роден човекът, второто- семейството, в което човекът влиза като възрастен и в което се отглежда ново поколение деца. Друго важно различие е свързано с местожителството. Когато двойката се премести да живее близо до или с родителите младоженката, става дума за матрилокално семейство. Патрилокалното се премества да живее близо до или заедно с родителите на младоженеца. В западните общества и в България бракът, а от там и семейството, са свързани с моногамията. Противозаконно е мъж или жена да бъде в брак с повече от един човек едновременно.
В продължение на много векове бракът се е смятал за практически неразтрогваем. Разводите били разрешаване само в крайно ограничени случаи, например когато бракът не ебил консумиран.
Честотата на разводите очевидно не е пряк измерител на неуспеха на семействата. Например, тя не включва хората, които фактически живеят отделно, но не са се развели юридически. Освен това, някои хора с нещастни бракове могат да решат да останат заедно, защото вярват в светостта на на брака, искат да избегнат финансовите или емоционалните последици от развода или предпочитат да се разделят, за да дадат на децата си „ семеен “ дом.
Защо разводът става все по- разпространен? Факторите са няколко и са свързани с по- широки социални промени. Като се изключи една много малка част от много много богати хора, бракът днес вече не е така свързан с желанието да се осигури предаването на собствеността и статуса от поколение на поколение. Жените днес са достатъчно независими икономически, бракът вече не е същото неизбежно икономическо партньорство, както преди. По- голямото общо благосъстояние означава, че е по- лесно да се създаде отделно домакинство в случай на разпадане на брака. Фактът, че днес на развода не се гледа с такова порицание, както преди, до някъде е резултат от тези развития, но и на свой ред ги ускорява. Друг важен фактор е нарастващата тенденция да се оценява брака от гледна точка на личното задоволство, което носи. Нарастващата честота на разводите изглежда не довори за неудовлетвореност от брака като такъв, а за нарастваща решимост той да бъде превърнат в отношение, носещо облаги и удовлетворение.
Изключително трудно е да се направи баланс на социалните предимства и щети от високата честота на разводите. По- толерантните нагласи означават, че двойките могат да прекратят неудовлетворителния брак, без да бъдат осъдени от обществото. От друга страна, разтрогването на брака почти винаги носи емоционален стрес и може да породи парични затруднения за едната или за двете страни.
Диан Воан е анализирала отношенията между партньорите по време на раздела или развод. Тя е извършила серия от интервюта с над сто неотдавна разделени или разведени хора / предимно от средната класа /, за да проследи прехода от съвместния към самостоятелния живот. Представата за разпадане на двойката тук се отнася до прекратяването на дълготрайната интимна връзка. Воан е установила, че в много случай физическата раздяла е била предшествана от социална раздяла- поне единият от партньорите е развил нов стил на живот, започнал е да гради нови планове и да се сприятелява с нови хора в среди, където другият е отсъствал. Това обикновено означавало, че някои неща трябва да се пазят в тайна от другия- особено, разбира се, когато е имало любовна връзка.
Според изследването на Воан разпадането на двойката в началото често е неволно. Единият от двамата- когото тя нарича инициатор- вече не е така задоволен от връзката с другия и си създава „ територия ‘‘, независима от дейностите, в които двойката участва заедно. Преди това инициаторът може би се е опитвал в продължение на известно време да промени партньора, да го накара да се държи по- приемлив начин, да насърчи общите интереси и т.н. В даден момент инициаторът чувства, че опитите му са неуспешни и връзката като цяло е непълноценна. От тогава той започва да се замисля за недостатъците на връзката или партньора. Воан твърди, че това е процес, обратен на „ влюбването “ в началото на връзката, когато индивидът се съсредоточава върху привлекателните черти на другия, пребрегвайки тези, които не са така приемливи.
Инициаторите, сериозно замислящи скъсване, обикновено обсъждат нашироко връзката си с другите, като „ сверяват впечатления “. Когато правят това, те претеглят ползата и вредата от раздялата. Ще мога ли да преживея сам ( а )? Как ще реагират приятелите и роднините? Ще страдат ли децата? Ще ми стигат ли парите? След като са премислили тези и други подобни проблеми, някои решават да се опитат отново да съживят връзката. За хората, които продължават със скъсването, тези обсъждания и допитвания помагат раздялата да бъде не така болезнена, като изграждат вярата, че постъпката е правилна. Повечето инициатори се убеждават, че отговорността за собственото им развитие е по- важна от отгорността пред другия.
Разбира се, разпадането на двойката не винаги се направлява изцяло от единия партньор. Другият може също да е решил, че връзката не може да бъде спасена. В някои ситуации настъпва рязка промяна на ролите. Лицето, което преди това е искало да спаси връзката, решава да я прекрати, докато първоначалният инициатор желае да я продължи.
Когато някоя двойка реши да се разведе, трябва да се направят няколко важни промени в начина на живот и възгледите. Пол Боанан разграничава шест застъпващи се етапа на развода, пред които е изправена разделящата се двойка. Всеки от тях може да създаде трудности и напрежения, засягащи самите хора, децата, роднините и приятелите.
1. Емоционалният развод, изразяващ самия западащ брак- увеличава се напрежението между партньорите, което обикновено види до раздяла.
2. Юредическият развод, свързан с условията, при които се разтрогва бракът.
3. Икономическият развод, свързан с подялбата на богатството и имуществото.
4. Родителският развод, обхващащ въпросите за опеката над децата и правото на свиждане.
5. Общностният развод, свързан с промените в приятелствата и другите социални връзки на разведения.
6. Психичният развод, при който индивидът най- сетне трябва да прекрати връзките на емоционална зависимост и да се изправи пред изискванията на самостоятелния живот.
От икономическа гледна точка жените страдат от развода много повече в сравнение с мъжете, но процесът на психологическо и социално приспособяване изглежда е еднакъв и за двата пола. В мнозинството от случайте, уважението и харесването, изпитвани към другия, обикновено изчезват малко преди раздялата. На тяхно място идват враждебността и недоверието. Същевременно чувството за емоционална обвързаност с другия се запазва. По този начин, даже ако двойката се е карала жестоко преди раздялата, тя все пак изпитва дълбоки чувства на това, което се нарича нещастието на раздялата. Внезапното отсъствие на брачния партньор създава чувство на безпокойство или паника. Малка част от хората изпитват обратното- чувство на еуфория от свободата да могат отново да разпореждат сами с живота си. Освен това чувствата на депресия и еуфория могат да се редуват. След известно време нещастието и еуфорията отстъпват място на чувството за самота. Хората се чувстват отделени от сигурния семеен свят, в който другите, при всичките си проблеми, като чели живеят. Всъщност приятелските отношения почти винаги се променят. Въпреки, че приятелите могат да се опитват да поддържат контакт с двамата бивши партньори, постепенно те започват да се срещат повече с единия.
Съществуват много начини, по които дълговременните партньори, се опитват да се справят със стреса, който почти неизбежно възниква след раздялата. Една от стратегиите е избягването: действието „ като че ли нищо не се е случило “ отлага необходимото материално и психологическо приспособяване. То се среща особено често в ранните етапи на раздялата. Друга стратегия е да се поддържат редовни социални и емоционални контакти с партньора. Даже след като разводът е приключил и може би е започната нова връзка, единият или двата партньори могат да се опитат да поддържат тесни отношения с другия. Трета стратегия е асимилацията: човекът бързо интегрира новото си положение в стъбилен начин на живот. Малко са обаче хората, които могат да овладеят този процес за кратко време. В по- дългосрочен план това е единственият начин, по който ефективно може да да бъде осъществен преходът. Преживяването на раздяла може в крайна сметка да се окаже средство за постигане на по- голяма самостоятелност и по- дълбоко самопознание; голяма част от хората обаче доста бързо започват нова връзка или сключват нов брак, с което поемат риска да възпроизведат обстоятелствата, довели до разпадането на предишния им брак или връзка.
Влиянието на развода върху децата трудно може да се прецени. Доколко силен е конфликтът между родителите преди раздялата; на каква възраст са децата по това време; имат ли братя и / или сестри; имат ли баби, дядовци или други роднини; какви са отношенията с всеки от родителите; доколко често се виждат с тях- всички тези и много други фактори могат да повлияят върху процеса на приспособяване. Тъй като децата, чиито родители имат нещастен брак, но не се развеждат, търпят влиянието на създаващото се напрежение, преценката на последиците от развода става двойно по- трудна.
Изследванията показват, че децата често страдат от изразено емоционално безпокойство след раздялата на родителите им, както и преди това. Децата на предучилищна възраст се чувстват объркани и уплашени, като са склонни да обвиняват себе си за раздялата. По- големите деца са разбират по- добре мотивите на родителите си за развода, но често изпитват дълбоко безпокойство за отражението му върху бъдещето им и нерядко са изразявали остро чувство на гняв. В края на петгодишния период повечето деца се справят най- малкото задоволително с домашния си живот и задълженията си навън. Някои обаче остават дълбоко неудолетворени от живота си и са изпитват депресия и чувство на самота, даже в някои случаи, когато родителя, с когото живеят, е сключил нов брак. Децата се справят по- добре, ако след раздялата имат постоянна връзка и двамата родители.
Домакинствата са самотни родители стават все по- разпространени, както и съжителството на семейни начала. При домакинствата на самотни родители в огромното мнозинство от тях главата на домакинството е жена, тъй като след развода обикновено жената получава родителските права над децата. В нашата страна при съжителството на семейни начала след раздялата бащата няма никакви юридически права над децата и много често прекъсва контактите си с тях. Самотните родители, независимо дали са сключвали брак или не, вече не са изправени пред такова обществено неодобрение, както преди. По- ранните осъждащи термини от рода на „изоставени съпруги “, „ семейства без баща “ и „ разбити домове “ общо взето са изчезнали.
Категорията домакинство на самотен родител е вътрешно разнородна. Например, повечето от овдовелите майки живеят в собствени домове, докато огромното мнозинство от неомъжените самотни майки живеят под наем. Самотното родителство е общо взето променящо се състояние и границите му са доста размити. В случаите на овдовяване преходът обикновено е ясно очертан, въпреки че и тогава някои хора може да са живели сами за известно време, ако партньорът им е бил в болница преди смъртта. Повечето от домакинствата на самотни родители днес обаче са създадени чрез раздяла или развод. В подобни случай индивидите могат да живеят заедно от време на време в продължение на доста дълъг период.
Повечето хора не желаят да бъдат самотни родители, но съществува една разстваща група хора, които предпочитат това решение- хора, които решават да имат дете, без подкрепата на съпруг или партньор. „ Самотна майка по избор “ е подходящо описание за някои самотни родители, които обикновено разполагат с достатъчно средства, за да се справят задоволително като домакинство с един родител. За мнозинството от самотните майки, независимо дали са сключвали брак или не, действителността обаче е друга: съществува силна взаимовръзка между честотота на извънбрачните раждания и показателите за бедност и социални лишения.
Съществува тенденция при малцинствените групи, предимно сред ромското население, родителите да не сключват граждански брак, заради финансовите облаги, които жените получават като самотни майки. Освен това ромите стават родители в много ранна възраст още преди да са навършили пълнолетие, при което получават детски надбавки. Например, юноша на четиринадесет години става баща и получава детски надбавки. Неговите родитители също получават парична помощ, тъй като той още не е навършил пълнолетие.
Повторният брак може да стане при различни обстоятелства. Някои повторно оженени двойки са в началото на двадесетте си години, като не довеждат свои деца в новия брак. Хората, които сключват нов брак в края на двадесетте, тридесетте или четиридесетте си години, биха могли да доведат по едно или няколко деца от предишния си брак / или бракове /, за да живеят в същото жилище с новия партньор. Тези, които сключват нов брак в по- напреднала възраст, могат да имат израстнали деца, които никога да не живеят заедно с новия партньор. Може да имат деца и от новия брак. Всеки партньор от новата двойка може да е бил неженен, разведен или овдовял, което води до осем възможни комбинации. Поради това обобщенията за повторните бракове трябва да се правят много предпазливо, въпреки че си заслужава да се отбележат някои общи положения.
Колкото и странно да изглежда, най- добрият начин да се увеличат шансовете за брак и при двата пола е преди това да е имало друг брак! Хората, които вече са били женени и разведени, имат по- голяма вероятност да сключат нов брак, отколкото неженените хора в същите възрастови групи, които още не са сключили брак. Във всички възрастови групи, разведените мъже имат по- голяма вероятност да сключат нов брак, отколкото разведените жени. От статистическа гледна точка повторните бракове са по- малко успешни от първите бракове. Честотата на разводите е по- висока при вторите, отколкото при първите бракове. В България обаче статистиката за 2014 г. сочи, че се запазва почти същата тенденция на индивидите, които са сключили брак и са се развели, като след време са сключили втори брак с тези, които са станали семейни за първи път.
С нарастващата честота на разводите в по- ново време и с увеличаването на семействата на самотни родители темата за отсъстващия баща“ започва да се отнася за бащите, които в резултат на раздяла или развод имат редки контакти с децата си или не се срещат повече с тях.
Твърди се, че нарастващият дял семейства без бащи е в основата на цялото разнообразие от социални проблеми, като се започне с увеличаващата се престъпност и се стигне до неудържимо нарастващите социални разходи за издръжка на децата. Обществата с висока честота на разводите са изправени не само пред загъба на бащите, но и на самата представа за бащинство- с фатални социални последствия, защото днес много деца израстват без авторитетния човек, към когото могат да се обърнат при нужда. Бракът и бащинството във всички общества до днес са спомагали за канализирането на сексуалната и агресивната енергия на мъжете. Без тях тази енергия вероятно ще се изрази в престъпност и насилие. Според известния израз: „ по- добре е да имаш баща, който се прибира вечер от гадната работа, за да пие бира пред телевизора, отколкото изобщо да нямаш баща. “ Така ли е наистина? Въпросът за отсъстващите бащи се припокрива с по- общия въпрос за влиянието на разводите върху децата- а там, както видяхме, изводите от съществуващите данни далеч не са еднозначни. Както се казва: „ Нима бащата хулиган не създава синове хулигани? Дали някои бащи не са вредни за семейството?
Направените изследвания, общо взето, не подкрепят хипотезата, че липсата на баща създава сериозни социални проблеми, а бедността в България е истинският източник на престъпността и насилието.
Според мен, основно моралния упадък на нашето общество води до високата честота на разводите. Моралните норми и принципи, които са имали мъжете и жените преди години вече не присъстват в моралното съзнание на младите хора. А те са от основно значение за съхранението на семейството като основна клетка на обществото. Това, което е необходимо в днешно време са морални принципи, без които не може никое общество. Тези принципи съставляват елементите на един целесъобразен обществен морал, в който личните стремежи съвпадат с обществената изгода. Принципите разкриват в обща форма съдържанието на една или друга нравственост, изразяват изработените в моралното съзнание на обществото изисквания, които се отнасят до нравствената същност на човека, неговото предназначение, смисъла на живота му и характери на взаимоотношенията между хората.
Въпросът за нравствените норми е изключително актуален в наши дни. Моралните норми се обуславят от определена обществена необходимост. Фактически те са специфичен начин да се приеме формата на едно или друго нравствено предписание, на морално дължимо. Последното отсъства осезаемо в нашето общество. Младите хора при най- малкия проблем се разделят, като за тях не представлява почти никакво усилие да си намерят друг партньор. А въздействието на една или друга норма се гради преди всичко на свободата на човека като личност на гражданин, проявявайки се от една страна като обект, а от друга страна е в ролята на морален субект.
Системата на моралните оценки е фундаментът, базата заопределяне насоката на правилното и неправилното постъпване на хората. Само на тази основа е възможна да се изработват в сферата на всекидневните човешки отношения критериите за добросъвестно и недобросъвестно постъпване, за справедливост и несправедливост, за добро и зло. Само ако в този стил възпитаваме децата си могат да се решат редица социални проблеми.

Назад към: Психолог Стара Загора

 

Content Protection by DMCA.com

LEAVE A REPLY